PDA

Покажи пълната версия : Кървавата луна



Зоя
25.05.2011, 23:13
Чела съм неща, които сте писали и тъй като за сега не съм се изявявала в това поприще, реших да пусна нещо на голямата си дъщеря. От 2, 3 години насам пише романи. За момента нищо не е издавано (пише ги за удоволствие и разтоварване). Това, което ще ви пусна го е кръстила "Кървавата луна". Знаете, че тинейджърите по едно време бяха пощурели по поредицата "Здрач". И моето дете беше така, та от тези книги се вдъхнови. Аз лично го харесвам, но моето на моето мнение вяра не може да се има, все пак съм й майка :D. Кажете вие какво мислите, но ви предупреждавам, че говоря наистина за роман, разделен на глави.



http://s53.radikal.ru/i140/1105/69/548838c5db43.jpg

1.Призрачен шепот

Вечерта беше спокойна. Уличните лампи осветяваха града, събудил се за нощен живот. Звездите блестяха, а небето изглеждаше странно светло. Луната бе пълна и придаваше на тъмнината някакво страшно излъчване. Дъждовни облаци, обагрени във всички нюанси на сиво, черно и тъмносиньо, обхождаха звездния небосвод и закриваха от време на време небесните светила. Още от зазоряване над Земята се бе спуснал есенен хлад, което ясно показваше, че лятото си отиваше. Всички бързаха да стигнат до някое топло и сигурно място, защото по всичко личеше, че нощта нямаше да бъде обикновена.
Двамата старци Симеон и Здравка, стояха в хола на двустайния си апартамент и гледаха телевизия. Младият Николай беше на терасата, подпрял се на парапета и гледаше луната. Нещо в нея го привличаше. Той искаше да я докосне, да се слее с нея. Зениците му бяха разширени от възхищението, а тялото му потреперваше от леки конвулсии. Едва се сдържаше да не скочи от деветия етаж на старата сграда и да побегне към омагьосващата го Луна.
От вътрешната страна на апартамента се чу иззвъняването на жълтия телефон, с шайба, който беше купен преди повече от 20 години. Старата жена го погледна отегчено, пресегна се за да вземе дървения си бастун и с бавни и несигурни крачки стигна до целта си. Вдигна слушалката и въздъхна едно бързо „Ало?”
Докато баба му говореше вътре, Николай продължаваше да стои като хипнотизиран. Сините му очи се бяха вперили в луната и не мърдаха. Той целия нито мърдаше, нито мигаше, не смееше да диша дори. Колко нощи бе изкарал наслаждавайки се на гледката, но до този момент не бе виждал подобно нещо. Сега всичко бе различно. Обектът на наблюденията му, тази нощ, бе по-хубав от всякога. Освен облаците и необичайно светлото небе, Луната сякаш бе обагрена в кръв. Различните нюанси на червено и оранжево се преливаха образувайки картина, спираща дъха и смразяваща кръвта. За Николай всичко изглеждаше по друг начин. Вместо да се страхува, той се радваше на гледката си. В този момент, за него не съществуваше нищо друго, освен кървавата луна.
- Ники. – баба му извика с грохналия си глас – Майка ти иска да те чуе.
- Кажи ѝ, че съм навън. – каза по навик.
- Не си говорил с нея от месеци. Можеш поне да ѝ благодариш за парите.
- Ще ѝ напиша благодарствено писмо, в което ще намери и парите си. Не искам нищо от нея или от него.
- Николай! – повиши тон жената.
- Няма да говоря с никой от тях двамата! Знаеш много добре какво мисля за тях. – момчето изръмжа, гледайки баба си с убийствен поглед. Това я уплаши. Тя разтвори очите си и потрепери леко, след което сложи ръката върху лявата част на гърдите си. През това време Николай облече набързо якето си и излезе, затръшвайки входната врата зад себе си с всички сили. От това апартамента се разтресе и малко от мазилката над вратата падна.
Той мразеше родителите си. Те го бяха изоставили твърде малък, неспособен да се грижи за себе си и го бяха оставили на произвола на съдбата. Беше подритван, като заразно болно сираче и то от собствените си роднини. Беше живял с всеки един от членовете на големия род, но така и не намери мястото си. Единствена леля му го бе приела. Тя го обичаше и разбираше. Ако не бе изчезнала в гората, сега най-вероятно Николай щеше да бъде щастлив. Докато живееше с нея, нищо не му липсваше. Тя се грижеше за него, като за собствено дете. Всяка вечер, преди да заспи, въпреки че беше голям, му разказваше приказки с мистични същества. При пълнолуние го водеше някъде на открито и прекарваха цялата нощ, легнали на земята, загледани в луната. Често се разхождаха и в гората. Когато беше с нея, той се чувстваше сигурен. Нейните приказки даваха воля на въображението му и той сънуваше мечти. Винаги когато беше отчаян заради нещо или някого, му казваше „Помни, че си специален, Ники”. Тя бе всичко, от което някога щеше да има нужда. Колко дни и нощи бе обикалял из гората, за да я търси, колко сълзи бе пролял. Отчаяните му викове отекваха в мрачната гора и нямаше отговор. Сутрин се будеше с нейното име, а вечер заспиваше с образа ѝ. Така и не се примири, че тя няма да се върне повече при него. Все още, когато беше пълнолуние будуваше цяла нощ и се разхождаше в гората, с надеждата, че ще я види.
От както живееше с възрастните си баба и дядо, се усмихваше само на нощното небе. Вече вместо мечти, сънуваше кошмари. Всяка вечер търсеше топлата усмивка и нежната прегръдка на леля си, но красивата приказка се бе превърнала в жестока и самотна реалност.
Въпреки всичко, той не се предаваше. Леля му го беше научила на много неща и едно от тях бе, да не се предава. Заради нея стискаше зъби и се изправяше след всяко падане, от несгодите в живота.
Заради тежката си съдба, той беше отчужден от обществото. Беше хубав и момичетата, които въздишаха по сините му очи нямаха край, но това не го вълнуваше. В главата му бяха само гората и луната и добре, че беше така, защото нямаше кой да го научи и да му дава съвети в нужда, относно любовта.
В училище не се славеше с блестящи знания, но за момче в неговото положение, се справяше добре. Учителите избягваха да го тормозят, защото се страхуваха от свирепия му поглед, но не изпускаха възможност да повикат дядо му за всяко дребно провинение. Заради това, той често отсъстваше от часовете и прекарваше времето си в разходки в гората. Там той тичаше, лежеше и най-вече, търсеше леля си. Когато беше далече от дърветата и спокойствието, се чувстваше не на мястото си. Нещо в гората го привличаше. Струваше му се, че тя го викаше.
И сега тичаше към гората. Трябваше да го е страх да ходи там сам, посред нощ, но не беше така. Знаеше всички ужасяващи истории за мястото, но нищо не беше в състояние да го уплаши. Понякога беше безразсъдно смел, дори глупав, но за сметка на това беше силен и почти нечовешки бърз. Тялото му се променяше с всеки изминал ден и на мястото на хилавите крака и ръце, се образуваха мускули. Не можеше да си обясни защо се случваше това, тъй като не правеше нищо за тялото си, но не го и интересуваше. Той не беше, като другите. Беше нощна птица, вълк единак. Чувстваше се спокоен само под прикритието на тъмнината.
Докато размишляваше, не усети кога бе стигнал до мястото, на което ходеха с леля му. Той не видя познатите до болка дървета и продължи да тича с бясна скорост към дълбоката част на зловещата гора. В далечината се чуваше монотонната песен на бухал и непрестанното свирене на щурци. Ако Николай не беше толкова погълнат от проблемите си, щеше да чуе и воя на вълците. Студеният есенен вятър брулеше листата на дърветата без никаква милост и свистеше в клоните им.
„Николаааай…” – призрачно шептене се разнесе навсякъде. Това извади момчето от мислите му и го върна на Земята. Той започна да се върти на всички посоки и да се оглежда. Навсякъде беше пусто. Ослушваше се, но не чуваше нищо друго, освен свистенето на вятъра. Дори неуморните щурци бяха замлъкнали. Накрая си помисли, че му се е причуло, заради вятъра. Чак сега усети ледения полъх, който пронизваше тялото му. Потрепери и побърза да сложи качулката на якето върху главата си. След това разтърка бързо дланите си една в друга и когато се затоплиха от триенето, ги пъхна в джобовете си. Отново тръгна напред, незабелязвайки къде се намира. До сега не бе стигал толкова навътре в гората. Беше толкова тъмно, че дори необичайно светлото небе и луната не осветяваха пътя му. Ако зрението и слуха му не бяха толкова добри, щеше да забележи това и да се върне, но веднъж привикнали към тъмнината, очите му се бяха пригодили и виждаше перфектно.
„Чааакахме те.” – отново онова призрачно шептене. Този път беше нащрек и го чу ясно. Обърна се рязко, но нямаше никой зад него. Гласът идваше от всички посоки.
„Елаа, при семейството сиии.” – този път беше напълно сигурен, че не беше вятъра. Някой го викаше. Започна да се върти на всички посоки и да се ослушва. В гората бе настъпило зловещо мълчание. Дори вятърът беше изчезнал. Ако това се случваше на друг, то кръвта му щеше да се е смразила, само че се случваше на Николай. Неговата кръв кипеше. Тя желаеше да навлезе още по-надълбоко в гората. Искаше да види кой го вика.
„Ние сме тук, момчето мии.” – гласът прозвуча точно зад него. Обърна се рязко, но отново нищо не видя. В този момент се бореше със себе си. Дали да послуша кръвта си, която го тласкаше навътре в гората или онзи тих, едва забележим глас, който се наричаше самосъхранение? В крайна сметка разумът му надделя над кръвта и той тръгна към дома си.
„Не си отиивай, сине на Пъървия. Мястото ти е туук при наас, не там при хоората. Ти не си, като тях. Не го ли разбраа? Ти си специален, Никиии.” – последните 4 думи го заковаха на едно място. Завъртя се бавно и тогава я видя. Пред него стоеше не кой да е, а леля му. Носеше призрачно бяла рокля, а косата ѝ се развяваше на всички посоки. Беше толкова красива. Тя протегна ръцете си към него:
„Ела при меeн, сине мой.” – този глас беше мъжки, твърд и вековен. Беше мек и нежен, но Николай имаше чувството, че каквото и да му кажеше, щеше да му се подчини. Точно в този момент черна сянка профуча край него с невъобразима сила. Качулката му падна, а якето му се разкопча и разтвори. В този момент сякаш нещо го блъсна назад. Вик се изтръгна от гърлото му. Стисна очи и юмруци. Тогава усети, че някой стоеше до него. Отвори очите си, но не беше така.
„Все още си млад, но ще пораснеш.” – кънтеше от всякъде. Николай потърси образа на леля си, но него го нямаше никъде. Огледа се набързо и побягна към мястото, от където започваше гората.
„Ще пораснеш.” – продължаваше да звучи призрачния шепот, докато момчето тичаше с всички сили към дома си.

kiki_katq
07.06.2011, 16:34
Чела съм неща, които сте писали и тъй като за сега не съм се изявявала в това поприще, реших да пусна нещо на голямата си дъщеря. От 2, 3 години насам пише романи. За момента нищо не е издавано (пише ги за удоволствие и разтоварване). Това, което ще ви пусна го е кръстила "Кървавата луна". Знаете, че тинейджърите по едно време бяха пощурели по поредицата "Здрач". И моето дете беше така, та от тези книги се вдъхнови. Аз лично го харесвам, но моето на моето мнение вяра не може да се има, все пак съм й майка :D. Кажете вие какво мислите, но ви предупреждавам, че говоря наистина за роман, разделен на глави.



http://s53.radikal.ru/i140/1105/69/548838c5db43.jpg

1.Призрачен шепот

Вечерта беше спокойна. Уличните лампи осветяваха града, събудил се за нощен живот. Звездите блестяха, а небето изглеждаше странно светло. Луната бе пълна и придаваше на тъмнината някакво страшно излъчване. Дъждовни облаци, обагрени във всички нюанси на сиво, черно и тъмносиньо, обхождаха звездния небосвод и закриваха от време на време небесните светила. Още от зазоряване над Земята се бе спуснал есенен хлад, което ясно показваше, че лятото си отиваше. Всички бързаха да стигнат до някое топло и сигурно място, защото по всичко личеше, че нощта нямаше да бъде обикновена.
Двамата старци Симеон и Здравка, стояха в хола на двустайния си апартамент и гледаха телевизия. Младият Николай беше на терасата, подпрял се на парапета и гледаше луната. Нещо в нея го привличаше. Той искаше да я докосне, да се слее с нея. Зениците му бяха разширени от възхищението, а тялото му потреперваше от леки конвулсии. Едва се сдържаше да не скочи от деветия етаж на старата сграда и да побегне към омагьосващата го Луна.
От вътрешната страна на апартамента се чу иззвъняването на жълтия телефон, с шайба, който беше купен преди повече от 20 години. Старата жена го погледна отегчено, пресегна се за да вземе дървения си бастун и с бавни и несигурни крачки стигна до целта си. Вдигна слушалката и въздъхна едно бързо „Ало?”
Докато баба му говореше вътре, Николай продължаваше да стои като хипнотизиран. Сините му очи се бяха вперили в луната и не мърдаха. Той целия нито мърдаше, нито мигаше, не смееше да диша дори. Колко нощи бе изкарал наслаждавайки се на гледката, но до този момент не бе виждал подобно нещо. Сега всичко бе различно. Обектът на наблюденията му, тази нощ, бе по-хубав от всякога. Освен облаците и необичайно светлото небе, Луната сякаш бе обагрена в кръв. Различните нюанси на червено и оранжево се преливаха образувайки картина, спираща дъха и смразяваща кръвта. За Николай всичко изглеждаше по друг начин. Вместо да се страхува, той се радваше на гледката си. В този момент, за него не съществуваше нищо друго, освен кървавата луна.
- Ники. – баба му извика с грохналия си глас – Майка ти иска да те чуе.
- Кажи ѝ, че съм навън. – каза по навик.
- Не си говорил с нея от месеци. Можеш поне да ѝ благодариш за парите.
- Ще ѝ напиша благодарствено писмо, в което ще намери и парите си. Не искам нищо от нея или от него.
- Николай! – повиши тон жената.
- Няма да говоря с никой от тях двамата! Знаеш много добре какво мисля за тях. – момчето изръмжа, гледайки баба си с убийствен поглед. Това я уплаши. Тя разтвори очите си и потрепери леко, след което сложи ръката върху лявата част на гърдите си. През това време Николай облече набързо якето си и излезе, затръшвайки входната врата зад себе си с всички сили. От това апартамента се разтресе и малко от мазилката над вратата падна.
Той мразеше родителите си. Те го бяха изоставили твърде малък, неспособен да се грижи за себе си и го бяха оставили на произвола на съдбата. Беше подритван, като заразно болно сираче и то от собствените си роднини. Беше живял с всеки един от членовете на големия род, но така и не намери мястото си. Единствена леля му го бе приела. Тя го обичаше и разбираше. Ако не бе изчезнала в гората, сега най-вероятно Николай щеше да бъде щастлив. Докато живееше с нея, нищо не му липсваше. Тя се грижеше за него, като за собствено дете. Всяка вечер, преди да заспи, въпреки че беше голям, му разказваше приказки с мистични същества. При пълнолуние го водеше някъде на открито и прекарваха цялата нощ, легнали на земята, загледани в луната. Често се разхождаха и в гората. Когато беше с нея, той се чувстваше сигурен. Нейните приказки даваха воля на въображението му и той сънуваше мечти. Винаги когато беше отчаян заради нещо или някого, му казваше „Помни, че си специален, Ники”. Тя бе всичко, от което някога щеше да има нужда. Колко дни и нощи бе обикалял из гората, за да я търси, колко сълзи бе пролял. Отчаяните му викове отекваха в мрачната гора и нямаше отговор. Сутрин се будеше с нейното име, а вечер заспиваше с образа ѝ. Така и не се примири, че тя няма да се върне повече при него. Все още, когато беше пълнолуние будуваше цяла нощ и се разхождаше в гората, с надеждата, че ще я види.
От както живееше с възрастните си баба и дядо, се усмихваше само на нощното небе. Вече вместо мечти, сънуваше кошмари. Всяка вечер търсеше топлата усмивка и нежната прегръдка на леля си, но красивата приказка се бе превърнала в жестока и самотна реалност.
Въпреки всичко, той не се предаваше. Леля му го беше научила на много неща и едно от тях бе, да не се предава. Заради нея стискаше зъби и се изправяше след всяко падане, от несгодите в живота.
Заради тежката си съдба, той беше отчужден от обществото. Беше хубав и момичетата, които въздишаха по сините му очи нямаха край, но това не го вълнуваше. В главата му бяха само гората и луната и добре, че беше така, защото нямаше кой да го научи и да му дава съвети в нужда, относно любовта.
В училище не се славеше с блестящи знания, но за момче в неговото положение, се справяше добре. Учителите избягваха да го тормозят, защото се страхуваха от свирепия му поглед, но не изпускаха възможност да повикат дядо му за всяко дребно провинение. Заради това, той често отсъстваше от часовете и прекарваше времето си в разходки в гората. Там той тичаше, лежеше и най-вече, търсеше леля си. Когато беше далече от дърветата и спокойствието, се чувстваше не на мястото си. Нещо в гората го привличаше. Струваше му се, че тя го викаше.
И сега тичаше към гората. Трябваше да го е страх да ходи там сам, посред нощ, но не беше така. Знаеше всички ужасяващи истории за мястото, но нищо не беше в състояние да го уплаши. Понякога беше безразсъдно смел, дори глупав, но за сметка на това беше силен и почти нечовешки бърз. Тялото му се променяше с всеки изминал ден и на мястото на хилавите крака и ръце, се образуваха мускули. Не можеше да си обясни защо се случваше това, тъй като не правеше нищо за тялото си, но не го и интересуваше. Той не беше, като другите. Беше нощна птица, вълк единак. Чувстваше се спокоен само под прикритието на тъмнината.
Докато размишляваше, не усети кога бе стигнал до мястото, на което ходеха с леля му. Той не видя познатите до болка дървета и продължи да тича с бясна скорост към дълбоката част на зловещата гора. В далечината се чуваше монотонната песен на бухал и непрестанното свирене на щурци. Ако Николай не беше толкова погълнат от проблемите си, щеше да чуе и воя на вълците. Студеният есенен вятър брулеше листата на дърветата без никаква милост и свистеше в клоните им.
„Николаааай…” – призрачно шептене се разнесе навсякъде. Това извади момчето от мислите му и го върна на Земята. Той започна да се върти на всички посоки и да се оглежда. Навсякъде беше пусто. Ослушваше се, но не чуваше нищо друго, освен свистенето на вятъра. Дори неуморните щурци бяха замлъкнали. Накрая си помисли, че му се е причуло, заради вятъра. Чак сега усети ледения полъх, който пронизваше тялото му. Потрепери и побърза да сложи качулката на якето върху главата си. След това разтърка бързо дланите си една в друга и когато се затоплиха от триенето, ги пъхна в джобовете си. Отново тръгна напред, незабелязвайки къде се намира. До сега не бе стигал толкова навътре в гората. Беше толкова тъмно, че дори необичайно светлото небе и луната не осветяваха пътя му. Ако зрението и слуха му не бяха толкова добри, щеше да забележи това и да се върне, но веднъж привикнали към тъмнината, очите му се бяха пригодили и виждаше перфектно.
„Чааакахме те.” – отново онова призрачно шептене. Този път беше нащрек и го чу ясно. Обърна се рязко, но нямаше никой зад него. Гласът идваше от всички посоки.
„Елаа, при семейството сиии.” – този път беше напълно сигурен, че не беше вятъра. Някой го викаше. Започна да се върти на всички посоки и да се ослушва. В гората бе настъпило зловещо мълчание. Дори вятърът беше изчезнал. Ако това се случваше на друг, то кръвта му щеше да се е смразила, само че се случваше на Николай. Неговата кръв кипеше. Тя желаеше да навлезе още по-надълбоко в гората. Искаше да види кой го вика.
„Ние сме тук, момчето мии.” – гласът прозвуча точно зад него. Обърна се рязко, но отново нищо не видя. В този момент се бореше със себе си. Дали да послуша кръвта си, която го тласкаше навътре в гората или онзи тих, едва забележим глас, който се наричаше самосъхранение? В крайна сметка разумът му надделя над кръвта и той тръгна към дома си.
„Не си отиивай, сине на Пъървия. Мястото ти е туук при наас, не там при хоората. Ти не си, като тях. Не го ли разбраа? Ти си специален, Никиии.” – последните 4 думи го заковаха на едно място. Завъртя се бавно и тогава я видя. Пред него стоеше не кой да е, а леля му. Носеше призрачно бяла рокля, а косата ѝ се развяваше на всички посоки. Беше толкова красива. Тя протегна ръцете си към него:
„Ела при меeн, сине мой.” – този глас беше мъжки, твърд и вековен. Беше мек и нежен, но Николай имаше чувството, че каквото и да му кажеше, щеше да му се подчини. Точно в този момент черна сянка профуча край него с невъобразима сила. Качулката му падна, а якето му се разкопча и разтвори. В този момент сякаш нещо го блъсна назад. Вик се изтръгна от гърлото му. Стисна очи и юмруци. Тогава усети, че някой стоеше до него. Отвори очите си, но не беше така.
„Все още си млад, но ще пораснеш.” – кънтеше от всякъде. Николай потърси образа на леля си, но него го нямаше никъде. Огледа се набързо и побягна към мястото, от където започваше гората.
„Ще пораснеш.” – продължаваше да звучи призрачния шепот, докато момчето тичаше с всички сили към дома си.
Това е страхотно,много ми хареса:)))

malcheva1984
07.06.2011, 18:32
Много е интересно! А по-нататък?

Зоя
13.06.2011, 11:02
http://s60.radikal.ru/i169/1106/15/17c174e478b5.jpg


2. Въпросите „даващи” истински отговори

Отдавна минаваше полунощ, а небето все още изглеждаше светло. Луната виновно се криеше зад мрачните дъждовни облаци, от които се сипеха ситни капки вода. Навън беше хладно и из въздуха се носеше уханието на чистота. Илиците лъщяха, като покрити с мазнина и отразяваха славата нощна светлина. Вятърът поклащаше гневно листата на дърветата, разгневен, че няма някакво друго движене. Улиците пустееха. Градът беше утихнал. Лампите в жилищните сгради отдавна бяха изгасени и хората спяха спокойно. Само от време на време движението на единици бройки автомобили и случайни минувачи, прекъсваха нощното спокойствие, показвайки че градът не е напълно заспал.
Николай все още тичаше. Не знаеше колко време бе минало, но му се струваше, че денят никога нямаше да дойде. Той погледна към небесната си любима, след което поклати разочаровано глава. Това ли получи, когато реши да покаже чувствата си? Привидения и призрачни гласове? Каква лудост бе това? Толкова добре развито въображение ли имаше?
Не знаеше какво се бе случило в гората, но знаеше, че не му се прибираше в стария апартамент. Баба му, както винаги щеше да му се кара, заради държанието му и щеше да последва скандал. Този сценарий се повтаряше непрекъснато, а Николай искаше да избяга от тъмното си настояще. Заради това отби в мрачните улички и се сля с мрака.
Движеше се в сенките. Промъкваше се незабележимо, прилепил гръб към порутените стени. От страни изглеждаше, като изгладнял лъв, притаил се в храстите, дебнещ жертвата си. Притаи дъх и изчезна от погледите на обикновените хора.
Така, скрит от света, можеше да се успокои и да помисли за случилото се. Въпросите които се въртяха, в този момент, в главата му нямаха край. Най-важният от тях беше: „Истина ли е?”. Той сякаш засенчваше останалите и макар и несъзнателно, Николай търсеше отговора му. Останалите ни най-малко не отстъпваха по важност, напротив, бяха на преден план, защото отговорите им бяха по-лесни за откриване. Дали въображението му, го беше изиграло или видяното бе ефект, от омайването на Луната? Беше ли възможно да му действа по този начин?
В него цареше безпорядък. Не знаеше какво да мисли и какво да чувства, но все пак, там, от лявата страна на гърдите му, където туптеше мъжкото му сърце, усещаше една приятна топлина. Бе видял леля си, а това се равняваше на чудо. Колко красива бе с бялата си рокля, показваща колко чиста е душата ѝ и косите ѝ, развявани на всички посоки. Толкова много искаше да я прегърне, да ѝ каже, че му бе липсвала и щеше да го направи, ако онази сянка не се беше появила от нищото. Профучала край него, тя съсипа мига на умиление и радост и го предаде отново в света на болката, от който се бе откъснал за малко. Не знаеше какво беше сянката, но знаеше, че беше изпитал нещо реално, а не просто повей на ледения вятър. Той (вятърът) колкото и силен да беше и колкото и да се удряше в тялото му, не можеше да му причини такава болка… толкова осезаема, толкова силна. Беше ли истинско съществото или това бе поредната шега на съзнанието му? Обикновено животно или едно от онези свръхестествени същества, за които му разказваше леля му, се бе сляло с нощта?
Колко луд трябваше да бъде, за да си помисля такива неща? Въпросите му бяха повече от смехотворни. Изглежда че недоспиването през последната седмица влияеше на здравия му разум. Много добре знаеше, че митичните същества не съществуваха и бяха плод, на страхове и глупост. Хората преди хилядолетия са имали нужда от прости обяснения, за случващото се с тях и природата и са „сътворили” страховити измислици, които да обвиняват за несгодите си. Не съществуваше нещо подобно като магьосници, хора животни, духове и прочие. Имаше само болни мозъци, глупави детски прищевки и скрити желания за по-голяма сила. Свръхестественото бе сътворено от слаби и глупави и беше признак точно на това – слабост и глупост. А той не беше такъв. Той беше здравомислещ, млад, умен, човек.

След като стигна до този извод, топлината в сърцето му изчезна. Осъзна че реалността нямаше нищо общо със случилото се в гората и разбра, че бе сгрешил. Погледна с извинение към Луната и почувства нужда да ѝ се преклони. В този момент тя светеше по-ярко от всякога. Оранжевите оттенъци бяха изчезнали и сега тя бе кървавочервена. Сякаш бе поела в себе си вечните огньове на ада и ги превръщаше в нещо хубаво. Дъждовните облаци не я закриваха, а я заобикаляха от далече. Небето продължаваше да е все така светло, а вятърът – безмилостен. Той се завърташе в красив танц и вдигаше пожълтелите листа от замята. Брулеше яростно клоните и сякаш се молеше за още изсъхнали листа.
Николай остана загледан в небето, прилепил гръб към стената на една от остарелите жилищни сгради и зачака утрото, намерил отговор на въпроса си „Истина ли е?”. Искаше му се да може да си каже „Да”, но тогава щеше да се самозалъгва.

Докато момчето се наслаждаваше на гледката си, в гората ставаше нещо магично. Софѝя, девица притежаваща вековна сила, чакаше бъдещето си, което неминуемо щеше да я срещне с Него… съдбата ѝ зависеше от това и тя се подготвяше, припомняйки си заклинанията, на които я беше научила баба ѝ. Силата на младата магьосница се предаваше от поколение на поколение и тя бе Избраната да заеме мястото си на трона на премъдрите и силни същества на нощта. Тя щеше да властва и да определя съдби…

Verche_98
13.06.2011, 11:11
И на мен много ми хареса!

malcheva1984
13.06.2011, 14:13
mnogo e interesno!

Зоя
13.06.2011, 14:35
Благодаря Ви момичета!Аз се притесних,че няма да успея да заинтригувам никой.НО СЪМ СЕ ИЗЛЪГАЛА.:kissyou::kissyou::kissyou:

Ge4i1970
13.06.2011, 14:47
Много си се излъгала даже, Зойче! Това произведение е невероятно интересно! Намерете някой да го издаде и искам да си купя!!! :)

Зоя
13.06.2011, 17:35
Отново-Благодаря ви момичета.Изключително трогната съм от милите ви думи.

http://i042.radikal.ru/1106/59/736e9d04b1c3.jpg

3. Девицата Софѝя

Луната бавно започна да избледнява, заслепена от слънцето. Първите му лъчи проникваха във всяко кътче на заспалата Земя и пробуждаха живите същества. Софѝя бе прекарала нощта в гората. Скрита в тъмните ѝ дебри, тя се чувстваше защитена. Нямаше нужда от прикритие, защото нямаше същество, което да я нарани по какъвто и да е начин, но едно от нещата, които бе запазила от човешкия си живот беше ненужния страх. Софѝя бе поредното момиче, родено в поколения на жени. Те не се женеха, не създаваха семейства. Намираха своя човешки избраник, само за да забременеят и когато нямаха нужда от него, изтриваха спомените му. В рода се раждаха само момичета, носещи тежкия кръст на магията. Всяка една от тях имаше сила, но Софѝя бе единственото изключение. Бе зачената от една голяма и изпепеляваща любов. Баща ѝ не беше избраника на майка ѝ, но понякога дори магьосниците не можеха да се противопоставят на съдбата. Майка ѝ бе пожертвала силите си, за да заживее в света на хората, но бе намерила гибелта си. Собствената ѝ майка я бе убила, за да запази изолираното им общество и традициите. Баща ѝ така и не беше разбрал, че му се е родила дъщеря и скоро след смъртта на любимата си, прекрати самотния си живот. Красивата девица, бе отгледана от баба си и възпитана в старите традиции, само че за добро или за лошо, родителите ѝ я бяха дарили с безценен дар, без да подозират. Тя бе получила сила, по-голяма от тази на всичките ѝ предшественички взети заедно и съдбата ѝ бе отредила да заеме мястото си в света на властващите.
Софѝя бе седнала върху тъмнозелената трева. Тялото ѝ бе напълно отпуснато, а клепачите – затворени. Дишането ѝ беше бавно и спокойно. От нея се излъчваше хармония. Тя отпусна главата си назад и легна. Обърна се настрани и докосна с пръст тревата. След това се усмихна и от земята поникна нежно цвете. Тя погали листенцата му и изпъна дланта си. Направи полукръг около тялото си и след секунда около нея поникнаха множество благоуханни цветя. Така както лежеше, вдигна дланите си нагоре и ги обърна една срещу друга. Изправи се бавно и вдиша. Медальонът във формата на звезда, който висеше на врата ѝ, засия и се повдигна нагоре. Слънцето заблестя, проправяйки си път между вековните дървета и освети мястото. Въздухът се изпълни с нежна птича песен, а между дланите на девойката, се образува красиво сияние. Малко по-малко, цветовете му се очертаха и то придоби формата на топче. Софѝя въртеше длани около играчката си, а от нея излизаха златисти и бели лъчове. Енергията концентрирана в топчето нарастваше, а с нея и големината му. Девойката го огледа за последно и отдалечи рязко ръцете си. Приказното сияние се разпръсна на хиляди парчета, всяко едно от които заблестя, като звезда и бавно паднаха в тревата, върху цветята.
- С такава лекота се справяш с магията, още от малка. – дрезгав глас на стара жена, приближаваща се до нея я сепна и цветята изчезнаха. – Признавам си, че ти завиждам. – продължи
- Не го прави бабо, ти си моята учителка. – момичето се изправи. Усмивка озари очите ѝ и природата реагира на това. Слънцето намали светлината си и остави на девицата да озарява с красотата си. Софѝя имаше дълга кестенява коса, спускаща се по раменете ѝ в перфектно оформени къдрици. Черен корсет пристягаше изваяната ѝ до съвършенство талия и подчертаваше правите ѝ рамене. От кръста надолу се спускаше пола от коприна, покриваща ходилата ѝ, развяваща се от топлия ветрец.
- Време е за упражненията ти. – каза старата жена. Макар че имаха кръвна връзка, Софѝя бе красавица, спираща дъха на всички живи същества, а баба ѝ… тя бе обикновена. През годините, докато внучката ѝ растеше, тя завиждаше. Софѝя имаше всичко, за което някога бе мечтала старата жена, но така ѝ не бе получила.
- Но бабо… – възрази момичето.
- Софѝя, ако искаш да бъдеш непобедима, ще се научиш да използваш силите си по-предназначение. Знаеш много добре, че черната магия е нашето призвание. Ти си създадена, за да унищожаваш и всяваш ужас.
- Твоето призвание може да е това, но моето е да лекувам хората.
- Та ти си магьосница. Притежаваш дар, за който ние само можем да мечтаем, а го хабиш в правенето на фокуси и билкарство. Не бива да пропиляваш това, което ти принадлежи по право.
- Не го пропилявам. – усмивката бе изчезнала от лицето на девицата и тя се бореше с яда си. Потискаше го, защото знаеше какво щеше да се случи, ако дори и за секунда загубеше контрол над силата си. Емоциите ѝ влияеха на растенията, животните, хората… на света.
- Напротив. Унищожаваш таланта си, за да помагаш на тези… хора. – последната дума каза с отвращение.
- Достатъчно! – извика през зъби. В този момент небето потъмня и се покри от множество буреносни облаци. Слънцето едва осветяваше гората. Песента на птичките замлъкна, а лекотата носеща се във въздуха се замени с тежест. В гората се смрачи и тя придоби онзи зловещ вид. Нямаше и следа от предишната идилия. Сега царяха смразяващите кръвта тишина и мрак.
- Точно така, направи го. Отмъсти си за думите ми. Излей яда си върху мен. – провокира я баба ѝ. Тя знаеше, че Софѝя може да я убие само с един поглед, но също така знаеше, че направеше ли го, тъмнина щеше да изпълни душата на момичето и тя щеше да се предаде в ръцете на черната магия. След като убиеше жената, която я бе отгледала, нямаше да има и следа от добротата ѝ.
- Не! – каза твърдо девицата. – Знам какво целиш и няма да го направя.
- Същата, като майка си, си… прекалено мила и състрадателна. – тези думи накараха Софѝя, която едва се сдържаше да не нарани баба си, да се успокои. Тя си пое въздух и предишната хармония, излъчваща се от тялото ѝ се върна.
- Благодаря ти бабо. По-мили думи не си ми казвала. – щом го каза, черните облаци изчезнаха от небето, птичата песен огласи всичко и слънцето заблестя.
- Ти си жалка… същата, като нея. Отказваш да приемеш същността си и ще бъдеш наказана. – не се отказваше. Беше твърдо решена да накара внучка си, да се предаде на злото.
- От теб ли? Ти, която я уби? Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че не искам да си отмъстя? Искам, но тя не ми дава. Наистина е прекалено добра. Отдавна ти е простила…
- Защо ми казваш това? – старата жена започна да отстъпва назад. Във въздуха се усещаше високото напрежение. Сякаш гората бе вперила очи в нея и я наказваше с поглед.
- За да съществуваш с ужаса от това, че майка ми, ти е простила… на теб, чудовището.
- Софѝя, не го прави. – гласът ѝ трепереше.
- Какво си мислеше, стара вещице? Че ще ме направиш, като себе си? Спрях да се уча от теб, преди години. Не можеш нищо, освен да всяваш страх в останалите. И знаеш ли защо? Защото си една страхливка.
- Точно така, направи го. Отмъсти си. Това заслужавам. Излей мъката си и ме унищожи. – баба ѝ се спря и я погледна в очите. – Виждам, че го искаш. Направи го.
- Искам го, но няма да го направя. Не заслужаваш това избавление. Знам че ти тежи да си тук и да виждаш успехите ми. Знам че не можеш да понасяш това, че съм избрана за това, което теб те е страх дори да си помислиш. Има друг съд, който ще те накаже. Аз просто ще остана с теб и ще гледам как страдаш… вещице. – тя махна с ръце и се скри зад дърветата. Старата жена стоя така, гледаща с празен поглед дълго. Думите на внучка ѝ бяха наистина тежки.
Деня измина, а Софѝя все още не се бе върнала в къщата, в която живееха с баба ѝ. Тя отново бе седнала на тревата, със затворени очи и си спомняше за майка си. Около нея блестеше лъч светлина. Макар и залязващо, слънцето продължаваше да ѝ се радва и я галеше нежно. Когато се скриеше зад хоризонта, преродената луна щеше да заеме мястото му и да я пази от всичко.

malcheva1984
15.06.2011, 11:41
Уникално и много увлекателно! Моля те,продължавай,че ми стана много интересно! :)

Ge4i1970
15.06.2011, 12:34
Зойче, с нетърпение чакам продължението!

ani_bumer2008
16.06.2011, 20:57
Много интересно от тълго време не съм се зачитала но това го прочетох на един дъх.Какво ли става по нататък:confused:

veni_3000
19.06.2011, 21:20
Това е супер давай продължението.

Зоя
20.06.2011, 14:01
Момичета,извинявам се,че чак сега пускам следващата глава,но през последните дни имах доста работа,а си ходихме и до село.Извинявам се много и за да се реванширам за чакането, ще ви пусна и петата глава. :kissyou:


http://s008.radikal.ru/i303/1106/0d/68f592091c10.jpg


4. Нощ в гората
Нощта настъпваше със сигурни стъпки над света. Слънцето събираше последните лъчи и се подготвяше за заслужената си почивка. Луната вземаше превес във вечната си борба за надмощие и изгряваше върху все още светлия небосвод. Вечерницата заблестя и това бе първия сигурен признак, че нощта бе настъпила. Температурата на въздуха спадна рязко, след като нямаше кой да я поддържа и вятърът се освободи от дневния си плен. Завъртя се яростно из клоните на дърветата и започна да свисти около листата. Брулеше безмилостно, на ляво, на дясно, след което обираше падналите си завоевания (листата) и танцуваше с тях.
Софѝя стоеше притихнала, забола глава в колената си и си почиваше. През последните седмици правеше само това. Събираше силите си, за срещата с Него. Не знаеше нищо друго, освен това, че запознанството им щеше да бъде съдбоносно. Кой точно беше Той? Как изглеждаше? Никой не знаеше. Никой не го бе виждал. Всички знаеха само това, че девойката скоро щеше да посрещне съдбата си.
Лек ветрец я извади от унеса ѝ и тя вдигна глава. Огледа се и тогава съзря небето. Остана като в транс от гледката. В сравнение с другите нощи, сега звездния небосклон беше по-хубав от всякога. Луната бе изтъняла след поредното си прераждане и в момента приличаше на златен сърп. Около нея блестяха звезди, приличащи на пламъци. Те бяха осеяли черното, като катран небе и очертаваха различни форми. Софѝя притаи дъх и се изправи. Нощните разходки винаги я бяха успокоявали и изпълвали с енергия.Тя пристъпи към непрогледната вътрешност на гората. Да бродят там през нощта, се страхуваха дори всяващите ужас нощни създания, но за нея нямаше проблем. Тя бе най-страшния кошмар, в света на свръхестествените. Никой не можеше да я нарани, освен властващите, но това нямаше да се случи, защото тя бе една от наследниците им.
С бавни, но сигурни крачки, Софѝя стигна до необитаваната част на гората. Тъмнината бе прекалено голяма, заради това тя махна леко с ръка и след миг я наобиколиха стотици малки светулки. Едно от нещата, които харесваше в магията бе това, че нямаше невъзможни неща. Искаше спокойствие, тогава света замлъкваше и ѝ даваше нужното… нуждаеше се от светлина, тогава слънцето започваше да грее по-силно… искаше тъмнина, тогава деня се сменяше с нощ. Тя се усмихна на есенните светулки, които щяха да изчезнат така, както се бяха появили, след проблясването на първите утринни лъчи и се настани удобно върху меката трева:
- Танцувайте, деца мои. – каза с божествения си глас и представлението започна.
През това време бабата на Софѝя кроеше пъклени планове в къщата им, в светлата част на гората. Тя искаше да накара злото в душата на девойката да излезе наяве. Старата вещица бе забъркала смес от отровни отвари за да я поквари. Тя бе твърдо решена да погуби добрата Софѝя и да възкреси лошата.
Въпреки нечистата си душа, старата магьосница притежаваше голяма външна красота. Тя се предаваше от поколение на поколение и се характеризираше с гъста и черна коса и по-тъмни от нощта очи. Тялото на жената бе слабо, с перфектни женски форми, но лицето ѝ се бе съсухрило. И как иначе, след всичката жлъч, която бе излязла и все още излизаше от нея?
Нищо неподозиращата Софѝя все още се забавляваше, макар че знаеше, че наближава полунощ, а тогава магията бе в зенита на силите си. Познаваше много добре и баба си и знаеше, че тя бе намислила нещо. Не се предаваше никога и щом бе решила да направи нещо, го изпълняваше. Единствената възможност да я разубеди, бе да я убие, но тя нямаше да стори никога. Добротата в душата на девойката бе повече от злото в сърцето на баба ѝ. Софѝя знаеше, че жената отгледала я от бебе, трябваше първо да я намери за да я нарани, заради това, спокойствието озарило нежната ѝ душа бе пълно. В най-тъмните дебри на гората тя бе в безопасност. В същото време, светулките продължаваха с красивия си танц. Светлите, като искрици телца на нощните насекоми се приближаваха и отдалечаваха… въртяха се в кръг и след това образуваха различни фигури, които радваха Софѝя. Тя бе като малко дете – чиста и непорочна.
В къщата, баба ѝ вече бе готова. Сега оставаше да намери Софѝя и да я накара да изпие отровната отвара, която щеше да погуби всичко добро в нея. Ако девойката беше обикновен човек, това щеше да я убие, но тъй като тя бе безсмъртна, щеше да я ядоса и да я накара да извърши най-ужасното престъпление – да убие.
Всъщност, планът на старата магьосница, не беше заради бъдещето на Софѝя. Тя беше уморена от живота и искаше да се избави от мъките си. Гузната ѝ съвест я измъчваше всяка нощ, а кошмарите в които дъщеря ѝ си отмъщаваше, нямаха край. Знаеше, че не можеше да умре случайно… трябваше да я убие по-силна от нея магьосница, а такава трудно се намираше. Старата вещица бе намерила начин да удвои и утрои силите си и само Софѝя можеше да я победи. Тя притежаваше сила, която никога повече нямаше да се концентрира в един човек, което я правеше единствена и най-добра. След като планът беше готов, оставаше само да намери внучка си и да я принуди да я убие. Заради това уви около себе си черно наметало с качулка и излезе.
Луната бавно започна да избледнява. Небето изсветля до сиво-синьо и звездите изчезнаха. Светулките се превърнаха в звезден прашец, а Софѝя, се бе отпуснала, притворила клепачите си в сладък сън. С изтичането на нощта, се сложи края на злодеянията на баба ѝ, но това далеч не означаваше, че щеше да бъде краят. Тя бе твърдо решена да се погуби и щеше да го направи независимо от всичко и всички.
Докато денят започваше за едни, то за други, това бе края на нощта. Съществата, пригодени към мрака се прибираха в дупките си и се приготвяха за сън… сън, който щеше да ги предпази от безжалостните лъчи на слънцето. Александър бе един от тях… красив младеж, притежаващ бързина, сила, ум и ловкост. Най-силен сред силните, най-умен сред умните, най-бърз сред бързите… единствен по рода си.

Зоя
20.06.2011, 14:06
http://s61.radikal.ru/i172/1106/04/713ad3a57716.jpg


5. Самотният ловец
Нощта е страшна, когато е самотна, а денят е безгрижен, независимо от всичко. Той защитава със светлината и горещината на блестящото Слънце, докато Луната и звездите разобличават. Когато желаеш смърт, то нощта е твоето време. Тя дава прикритието на мрака и леденото докосване на страха.
Александър бе израснал сред такива хора… жестоки, криещи се от светлината, заради черните си души и излизащи само нощем. С времето бе станал един от тях, но съдбата му бе предначертала друг път, по който да върви. Една нощ загуби контрол над себе си и ситуацията и получи за награда желание… желание за болка, за мъст… за кръв. Всичко в него крещеше само „КРЪВ!”, „КРЪВ!” , „КРЪВ!” , а желанието да убива нямаше край.
Когато го превърнаха в едно от онези кръвосмучещи, ужасяващи същества, беше яростен. Искаше да убие създателя си, да сложи край на безсмисленото му съществуване и да унищожи изрода в себе си, но щом вкуси всичките предимства, нямаше как да устои на изкушението. Невероятната сила, „острия” като бръснач ум, бързината… всичко това си заслужаваше. Имаше и няколко недостатъка, но какво са ужасния чесън, задължителния сън през деня и болезнените колове в сърцето, когато можеше да прави каквото си поиска?
Заедно с бързината, силата и ума, получи и още един „подарък ”… дарба, която беше най-голямото му проклятие. Всеки, различаващ се от неговия вампирски вид, в който се влюбваше, беше обречен на смърт. Преди да разбере това, уби първата си и единствена любов, както и приятелката, който бе готова на всичко за него. Сякаш за да го довърши, след няколко години откри, че можеше да връща мъртвите си врагове от отвъдното. Какъв ужас… убиваше тези, които обичаше и съживяваше тези, които мразеше. За да предотврати целия този фарс, просто се затвори в себе си. Докато съществата от неговия вид се забавляваха, той си стоеше вкъщи, с книга в ръка, ядейки кърваво месо.
Когато спадаш към обществото на неживите, времето няма значение. То е разтегливо понятие, без смисъл. На кого му е притрябвало да следи часовете, дните… вековете, когато е безсмъртен? Александър свикваше с тази мисъл, повече от петстотин години и отдавна бе преодолял онова нестихващо щастие, че щеше да съществува безсрочно. Той мразеше звяра в себе си и се опитваше да го контролира, но изгарящата болка в гърлото му утихваше само когато, ледените му устни докоснеха топлата човешка плът. Горещата кръв, потичаща по отдавна изстиналото му тяло, стопляше вледененото сърце и преизпълваше празните му вени с живот. За дългото си съществуване бе убил нищожно малко хора, в сравнение с „връстниците” си, но това го изгаряше от вътре. Бе прекалено добър, въпреки природата си и се самонаказваше заради слабостта си. Изолираше се и не се примиряваше.
Справяше се добре с животинската си същност, докато създателят му не реши да го посети и да му разясни „вампирските закони”.
- Доста време мина от последната ни среща, дете мое. – каза с дълбокия си глас вековното същество
- Не са ми притрябвали бащинската ти обич и наставления, Игор. – изгледа го гневно Александър.
- Не съм тук по собствена воля. – присви очи. – Кралицата иска да се срещнете… лично. – подчерта думата, за да ѝ придаде още по-голяма важност.
- Не благодаря. – каза Александър.
- Ти май не разбираш, какво значи това, че Нейно Величество ти позволява да я видиш лично. Много са малко тези, които са имали тази възможност.
- О, моля те. Няма вампир на тази земя, който да не Я е виждал. Още повече, че Тя е най-важната. Ако не ме лъже паметта, стоиш доста навътре в задника ѝ. Не ти ли писва? Подишай малко чист въздух. – заяде се.
- Това не е покана! – извика ядосано Игор. – Нейните желания са заповед за всички ни. Знае много и изглежда, че по някаква странна случайност, си привлякъл вниманието ѝ. – Игор се настани на един от прашните столове в голямата къща. Тя бе доста стара, но докато живееха хора в нея, представляваше имение достойно за завист. Огромна градина, засадена с благоуханни цветя, обградени от целогодишно зелени храсти. В средата имаше малък фонтан, в който през лятото се къпеха врабчетата. Вековни дървета извисяваха клони към небето и пазеха стаите от жаркото слънце, а висока ограда, боядисана в бяло, предпазваше сградата от любопитните хорски погледи. Всичко в къщата си имаше ред, винаги бе подредено, а помещенията се къпеха денем в слънчевите лъчи, а нощем в лунното сияние. Сега, красивата градина с благоуханните цветя и вечнозелените храсти бе обрасла с бодливи бурени. По вековните дървета се беше увил бръшлян, смучещ жизнените им сили,а стаите тънеха в прах. Заради множеството паяжини по прозорците, слънчевите лъчи едва си проправяха път и всичко изглеждаше мрачно. Мебелите, все още стояха завити с бели чаршафи и само един единствен стол, с мека облицовка, бе отвит. Пода бе надраскан, а килимите бяха на дупки и изглеждаха посивели, след всичките тези години, през които тънеха в забрава. Имението достойно някога за завист, отдавна бе изчезнало и сега на негово място стоеше злокобна сграда, станала дом на един не мъртъв… безсмъртен и самотен вампир, мразещ себе си и съществата от своя вид.
- Тогава предполагам, че Кралицата няма да е доволна от искрените ми извинения, които ти Игор, ще ѝ предадеш.
- Нима? И каква е великата причина, която ще изтъкнеш? Да не би да свършат животинската кръв и месото, с които се храниш? Или ще изчезнат книгите, които четеш? Колко прочете? Стотици, хиляди? Има ли книга, която да не си държал в ръцете си? Не е за вярване, че ще го кажа, но си жалък… преди да те превърна, усетих невероятния потенциал, който притежаваше, но сега… ти си само едно жалко подобие на вампир. – Александър не каза нищо, просто го гледаше, присвил очите си. – Толкова столетия, Александър… толкова време. Дадох ти сила, която хората само мечтаят да притежават, а ти какво правиш? Самоунищожаваш се, само и само, за да се доближиш до толкова любимите ти хора… Нима искаш да си едно нищо?
- Аз в момента съм нищо. – кресна Александър, сочейки Игор с пръст.
- И всичко това, заради онова човешко момиче. Преодолей я най-после. Минаха петстотин години. За това време, щеше да си се влюбил милиони пъти, но ти не… сам. САМ, на края на света.
- Остави Кòра* на мира. (*от гр. – означава „девойка, дъщеря) – каза през зъби Александър, стискайки ръцете си в юмруци.
- Добре, няма да говоря за нея, но ти, ще се срещнеш с Кралицата и това е заповед. Длъжен си да ми се подчиниш. Кръвта ми тече във твоите вени, а твоята в моите. Не забравяй, че знам във всеки един момент какво изпитваш, дори какво мислиш.
- Жалко, че те мразя толкова много, защото дори и да забия кол в сърцето ти, ще те възкреся. Колко жалко. – Игор не каза нищо. Просто излезе от зле осветената къща и се изгуби в мрака.
Александър не можеше да си намери място. Знаеше че няма как да се възпротиви на заповедта на създателя си, но му се искаше да пропусне запознанството си с Кралицата. Не можеше да си обясни защо е заповядала да го повикат. Най-вероятно беше заради дарбата му. Вампир с толкова голяма сила, беше рядкост, а дарбата на Александър, бе единствена. Той беше търсил навсякъде по света други от неговия вид, със сила обратна на неговата, защото се надяваше да съживи Кòра, но така и не намери. Със всеки изминал век, се бе отчайвал все повече и повече, докато накрая надеждата му не изчезна напълно. Толкова му липсваше… нежното ѝ лице, по детски чистата усмивка, кристалните сини очи и красивия, наподобяващ звън на хиляди камбанки смях, идващ от девическите ѝ устни. Имаше нощи, през които просто стоеше, загледан в покрития с паяжини прозорец на единствената стая, която обитаваше и се опитваше да види образа ѝ в звездите. Мечтаеше да я прегърне, да усети топлото ѝ тяло, с все още не добре оформени женски линии и да помилва нежната ѝ кожа. Нямаше ден, през който да не я сънуваше, застинал в абаносовия си ковчег, заровен на дълбоко в пръстта на градината. Единствения изблик на чувства, който бе проявявал през петте си столетия, бяха алените сълзи, стичащи се бавно от отдавна помръкналите му очи. Толкова много се бе обвинявал. Кòра бе единствената, пред която бе разкрил тайната за истинската си същност и няколко секунди по-късно, когато беше осъзнал колко много я обича, тя бе затворила завинаги клепачите си, отпускайки се бездиханна в ръцете му, точно преди да е успяла и тя да му каже 2-те паметни думички, разкриващи чувствата ѝ. Онази кошмарна нощ се повтаряше ден след ден, нощ след нощ в мислите му. Не можеше да си го прости, не можеше да го преодолее… тя бе неговия живот, а смъртта ѝ беше най-голямото му наказание, защото заедно с нея, си бяха отишли мечтите, щастливите мигове и желанието му за живот.
Той обикаляше безцелно из стаите и плачеше. Ронеше горчиви, кървави сълзи за момичето на мечтите си… неговия подарък, избраницата на сърцето, душата и цялото му същество. Какво ли не беше мислил да направи. Дори се бе опитал да я намрази, да се обрече на безсрочно съществуване на страна от нея, но да я вижда, че е жива и че се усмихва… но и това не бе помогнало. Сърцето му винаги му беше напомняло на кого принадлежеше и дума, като „омраза”, бе невъзможна да се изрече, дори помисли, следвана от името „Кòра”.
Нямаше какво друго да направи, освен да се подчини на създателя си и да се срещне с Кралицата. Може би Тя знаеше начин да съживи единствената причина, той да съществува все още… може би точно заради това го бе повикала при себе си… за да му помогне… на него, на самотното дърво със закърнели корени… на него, птицата с отрязани крили… на него, окаяника на съдбата, наказан просто да съществува.

Ge4i1970
20.06.2011, 17:58
Толкова добре е написано, че чак се пренасям в гората, в имението... Браво! :kissyou:

malcheva1984
22.06.2011, 12:30
Съгласна съм! Много е увлекателно!