Чела съм неща, които сте писали и тъй като за сега не съм се изявявала в това поприще, реших да пусна нещо на голямата си дъщеря. От 2, 3 години насам пише романи. За момента нищо не е издавано (пише ги за удоволствие и разтоварване). Това, което ще ви пусна го е кръстила "Кървавата луна". Знаете, че тинейджърите по едно време бяха пощурели по поредицата "Здрач". И моето дете беше така, та от тези книги се вдъхнови. Аз лично го харесвам, но моето на моето мнение вяра не може да се има, все пак съм й майка :D. Кажете вие какво мислите, но ви предупреждавам, че говоря наистина за роман, разделен на глави.
Вечерта беше спокойна. Уличните лампи осветяваха града, събудил се за нощен живот. Звездите блестяха, а небето изглеждаше странно светло. Луната бе пълна и придаваше на тъмнината някакво страшно излъчване. Дъждовни облаци, обагрени във всички нюанси на сиво, черно и тъмносиньо, обхождаха звездния небосвод и закриваха от време на време небесните светила. Още от зазоряване над Земята се бе спуснал есенен хлад, което ясно показваше, че лятото си отиваше. Всички бързаха да стигнат до някое топло и сигурно място, защото по всичко личеше, че нощта нямаше да бъде обикновена.
Двамата старци Симеон и Здравка, стояха в хола на двустайния си апартамент и гледаха телевизия. Младият Николай беше на терасата, подпрял се на парапета и гледаше луната. Нещо в нея го привличаше. Той искаше да я докосне, да се слее с нея. Зениците му бяха разширени от възхищението, а тялото му потреперваше от леки конвулсии. Едва се сдържаше да не скочи от деветия етаж на старата сграда и да побегне към омагьосващата го Луна.
От вътрешната страна на апартамента се чу иззвъняването на жълтия телефон, с шайба, който беше купен преди повече от 20 години. Старата жена го погледна отегчено, пресегна се за да вземе дървения си бастун и с бавни и несигурни крачки стигна до целта си. Вдигна слушалката и въздъхна едно бързо „Ало?”
Докато баба му говореше вътре, Николай продължаваше да стои като хипнотизиран. Сините му очи се бяха вперили в луната и не мърдаха. Той целия нито мърдаше, нито мигаше, не смееше да диша дори. Колко нощи бе изкарал наслаждавайки се на гледката, но до този момент не бе виждал подобно нещо. Сега всичко бе различно. Обектът на наблюденията му, тази нощ, бе по-хубав от всякога. Освен облаците и необичайно светлото небе, Луната сякаш бе обагрена в кръв. Различните нюанси на червено и оранжево се преливаха образувайки картина, спираща дъха и смразяваща кръвта. За Николай всичко изглеждаше по друг начин. Вместо да се страхува, той се радваше на гледката си. В този момент, за него не съществуваше нищо друго, освен кървавата луна.
- Ники. – баба му извика с грохналия си глас – Майка ти иска да те чуе.
- Кажи ѝ, че съм навън. – каза по навик.
- Не си говорил с нея от месеци. Можеш поне да ѝ благодариш за парите.
- Ще ѝ напиша благодарствено писмо, в което ще намери и парите си. Не искам нищо от нея или от него.
- Николай! – повиши тон жената.
- Няма да говоря с никой от тях двамата! Знаеш много добре какво мисля за тях. – момчето изръмжа, гледайки баба си с убийствен поглед. Това я уплаши. Тя разтвори очите си и потрепери леко, след което сложи ръката върху лявата част на гърдите си. През това време Николай облече набързо якето си и излезе, затръшвайки входната врата зад себе си с всички сили. От това апартамента се разтресе и малко от мазилката над вратата падна.
Той мразеше родителите си. Те го бяха изоставили твърде малък, неспособен да се грижи за себе си и го бяха оставили на произвола на съдбата. Беше подритван, като заразно болно сираче и то от собствените си роднини. Беше живял с всеки един от членовете на големия род, но така и не намери мястото си. Единствена леля му го бе приела. Тя го обичаше и разбираше. Ако не бе изчезнала в гората, сега най-вероятно Николай щеше да бъде щастлив. Докато живееше с нея, нищо не му липсваше. Тя се грижеше за него, като за собствено дете. Всяка вечер, преди да заспи, въпреки че беше голям, му разказваше приказки с мистични същества. При пълнолуние го водеше някъде на открито и прекарваха цялата нощ, легнали на земята, загледани в луната. Често се разхождаха и в гората. Когато беше с нея, той се чувстваше сигурен. Нейните приказки даваха воля на въображението му и той сънуваше мечти. Винаги когато беше отчаян заради нещо или някого, му казваше „Помни, че си специален, Ники”. Тя бе всичко, от което някога щеше да има нужда. Колко дни и нощи бе обикалял из гората, за да я търси, колко сълзи бе пролял. Отчаяните му викове отекваха в мрачната гора и нямаше отговор. Сутрин се будеше с нейното име, а вечер заспиваше с образа ѝ. Така и не се примири, че тя няма да се върне повече при него. Все още, когато беше пълнолуние будуваше цяла нощ и се разхождаше в гората, с надеждата, че ще я види.
От както живееше с възрастните си баба и дядо, се усмихваше само на нощното небе. Вече вместо мечти, сънуваше кошмари. Всяка вечер търсеше топлата усмивка и нежната прегръдка на леля си, но красивата приказка се бе превърнала в жестока и самотна реалност.
Въпреки всичко, той не се предаваше. Леля му го беше научила на много неща и едно от тях бе, да не се предава. Заради нея стискаше зъби и се изправяше след всяко падане, от несгодите в живота.
Заради тежката си съдба, той беше отчужден от обществото. Беше хубав и момичетата, които въздишаха по сините му очи нямаха край, но това не го вълнуваше. В главата му бяха само гората и луната и добре, че беше така, защото нямаше кой да го научи и да му дава съвети в нужда, относно любовта.
В училище не се славеше с блестящи знания, но за момче в неговото положение, се справяше добре. Учителите избягваха да го тормозят, защото се страхуваха от свирепия му поглед, но не изпускаха възможност да повикат дядо му за всяко дребно провинение. Заради това, той често отсъстваше от часовете и прекарваше времето си в разходки в гората. Там той тичаше, лежеше и най-вече, търсеше леля си. Когато беше далече от дърветата и спокойствието, се чувстваше не на мястото си. Нещо в гората го привличаше. Струваше му се, че тя го викаше.
И сега тичаше към гората. Трябваше да го е страх да ходи там сам, посред нощ, но не беше така. Знаеше всички ужасяващи истории за мястото, но нищо не беше в състояние да го уплаши. Понякога беше безразсъдно смел, дори глупав, но за сметка на това беше силен и почти нечовешки бърз. Тялото му се променяше с всеки изминал ден и на мястото на хилавите крака и ръце, се образуваха мускули. Не можеше да си обясни защо се случваше това, тъй като не правеше нищо за тялото си, но не го и интересуваше. Той не беше, като другите. Беше нощна птица, вълк единак. Чувстваше се спокоен само под прикритието на тъмнината.
Докато размишляваше, не усети кога бе стигнал до мястото, на което ходеха с леля му. Той не видя познатите до болка дървета и продължи да тича с бясна скорост към дълбоката част на зловещата гора. В далечината се чуваше монотонната песен на бухал и непрестанното свирене на щурци. Ако Николай не беше толкова погълнат от проблемите си, щеше да чуе и воя на вълците. Студеният есенен вятър брулеше листата на дърветата без никаква милост и свистеше в клоните им.
„Николаааай…” – призрачно шептене се разнесе навсякъде. Това извади момчето от мислите му и го върна на Земята. Той започна да се върти на всички посоки и да се оглежда. Навсякъде беше пусто. Ослушваше се, но не чуваше нищо друго, освен свистенето на вятъра. Дори неуморните щурци бяха замлъкнали. Накрая си помисли, че му се е причуло, заради вятъра. Чак сега усети ледения полъх, който пронизваше тялото му. Потрепери и побърза да сложи качулката на якето върху главата си. След това разтърка бързо дланите си една в друга и когато се затоплиха от триенето, ги пъхна в джобовете си. Отново тръгна напред, незабелязвайки къде се намира. До сега не бе стигал толкова навътре в гората. Беше толкова тъмно, че дори необичайно светлото небе и луната не осветяваха пътя му. Ако зрението и слуха му не бяха толкова добри, щеше да забележи това и да се върне, но веднъж привикнали към тъмнината, очите му се бяха пригодили и виждаше перфектно.
„Чааакахме те.” – отново онова призрачно шептене. Този път беше нащрек и го чу ясно. Обърна се рязко, но нямаше никой зад него. Гласът идваше от всички посоки.
„Елаа, при семейството сиии.” – този път беше напълно сигурен, че не беше вятъра. Някой го викаше. Започна да се върти на всички посоки и да се ослушва. В гората бе настъпило зловещо мълчание. Дори вятърът беше изчезнал. Ако това се случваше на друг, то кръвта му щеше да се е смразила, само че се случваше на Николай. Неговата кръв кипеше. Тя желаеше да навлезе още по-надълбоко в гората. Искаше да види кой го вика.
„Ние сме тук, момчето мии.” – гласът прозвуча точно зад него. Обърна се рязко, но отново нищо не видя. В този момент се бореше със себе си. Дали да послуша кръвта си, която го тласкаше навътре в гората или онзи тих, едва забележим глас, който се наричаше самосъхранение? В крайна сметка разумът му надделя над кръвта и той тръгна към дома си.
„Не си отиивай, сине на Пъървия. Мястото ти е туук при наас, не там при хоората. Ти не си, като тях. Не го ли разбраа? Ти си специален, Никиии.” – последните 4 думи го заковаха на едно място. Завъртя се бавно и тогава я видя. Пред него стоеше не кой да е, а леля му. Носеше призрачно бяла рокля, а косата ѝ се развяваше на всички посоки. Беше толкова красива. Тя протегна ръцете си към него:
„Ела при меeн, сине мой.” – този глас беше мъжки, твърд и вековен. Беше мек и нежен, но Николай имаше чувството, че каквото и да му кажеше, щеше да му се подчини. Точно в този момент черна сянка профуча край него с невъобразима сила. Качулката му падна, а якето му се разкопча и разтвори. В този момент сякаш нещо го блъсна назад. Вик се изтръгна от гърлото му. Стисна очи и юмруци. Тогава усети, че някой стоеше до него. Отвори очите си, но не беше така.
„Все още си млад, но ще пораснеш.” – кънтеше от всякъде. Николай потърси образа на леля си, но него го нямаше никъде. Огледа се набързо и побягна към мястото, от където започваше гората.
„Ще пораснеш.” – продължаваше да звучи призрачния шепот, докато момчето тичаше с всички сили към дома си.
