Момичета,извинявам се,че чак сега пускам следващата глава,но през последните дни имах доста работа,а си ходихме и до село.Извинявам се много и за да се реванширам за чакането, ще ви пусна и петата глава.


4. Нощ в гората

Нощта настъпваше със сигурни стъпки над света. Слънцето събираше последните лъчи и се подготвяше за заслужената си почивка. Луната вземаше превес във вечната си борба за надмощие и изгряваше върху все още светлия небосвод. Вечерницата заблестя и това бе първия сигурен признак, че нощта бе настъпила. Температурата на въздуха спадна рязко, след като нямаше кой да я поддържа и вятърът се освободи от дневния си плен. Завъртя се яростно из клоните на дърветата и започна да свисти около листата. Брулеше безмилостно, на ляво, на дясно, след което обираше падналите си завоевания (листата) и танцуваше с тях.
Софѝя стоеше притихнала, забола глава в колената си и си почиваше. През последните седмици правеше само това. Събираше силите си, за срещата с Него. Не знаеше нищо друго, освен това, че запознанството им щеше да бъде съдбоносно. Кой точно беше Той? Как изглеждаше? Никой не знаеше. Никой не го бе виждал. Всички знаеха само това, че девойката скоро щеше да посрещне съдбата си.
Лек ветрец я извади от унеса ѝ и тя вдигна глава. Огледа се и тогава съзря небето. Остана като в транс от гледката. В сравнение с другите нощи, сега звездния небосклон беше по-хубав от всякога. Луната бе изтъняла след поредното си прераждане и в момента приличаше на златен сърп. Около нея блестяха звезди, приличащи на пламъци. Те бяха осеяли черното, като катран небе и очертаваха различни форми. Софѝя притаи дъх и се изправи. Нощните разходки винаги я бяха успокоявали и изпълвали с енергия.Тя пристъпи към непрогледната вътрешност на гората. Да бродят там през нощта, се страхуваха дори всяващите ужас нощни създания, но за нея нямаше проблем. Тя бе най-страшния кошмар, в света на свръхестествените. Никой не можеше да я нарани, освен властващите, но това нямаше да се случи, защото тя бе една от наследниците им.
С бавни, но сигурни крачки, Софѝя стигна до необитаваната част на гората. Тъмнината бе прекалено голяма, заради това тя махна леко с ръка и след миг я наобиколиха стотици малки светулки. Едно от нещата, които харесваше в магията бе това, че нямаше невъзможни неща. Искаше спокойствие, тогава света замлъкваше и ѝ даваше нужното… нуждаеше се от светлина, тогава слънцето започваше да грее по-силно… искаше тъмнина, тогава деня се сменяше с нощ. Тя се усмихна на есенните светулки, които щяха да изчезнат така, както се бяха появили, след проблясването на първите утринни лъчи и се настани удобно върху меката трева:
- Танцувайте, деца мои. – каза с божествения си глас и представлението започна.
През това време бабата на Софѝя кроеше пъклени планове в къщата им, в светлата част на гората. Тя искаше да накара злото в душата на девойката да излезе наяве. Старата вещица бе забъркала смес от отровни отвари за да я поквари. Тя бе твърдо решена да погуби добрата Софѝя и да възкреси лошата.
Въпреки нечистата си душа, старата магьосница притежаваше голяма външна красота. Тя се предаваше от поколение на поколение и се характеризираше с гъста и черна коса и по-тъмни от нощта очи. Тялото на жената бе слабо, с перфектни женски форми, но лицето ѝ се бе съсухрило. И как иначе, след всичката жлъч, която бе излязла и все още излизаше от нея?
Нищо неподозиращата Софѝя все още се забавляваше, макар че знаеше, че наближава полунощ, а тогава магията бе в зенита на силите си. Познаваше много добре и баба си и знаеше, че тя бе намислила нещо. Не се предаваше никога и щом бе решила да направи нещо, го изпълняваше. Единствената възможност да я разубеди, бе да я убие, но тя нямаше да стори никога. Добротата в душата на девойката бе повече от злото в сърцето на баба ѝ. Софѝя знаеше, че жената отгледала я от бебе, трябваше първо да я намери за да я нарани, заради това, спокойствието озарило нежната ѝ душа бе пълно. В най-тъмните дебри на гората тя бе в безопасност. В същото време, светулките продължаваха с красивия си танц. Светлите, като искрици телца на нощните насекоми се приближаваха и отдалечаваха… въртяха се в кръг и след това образуваха различни фигури, които радваха Софѝя. Тя бе като малко дете – чиста и непорочна.
В къщата, баба ѝ вече бе готова. Сега оставаше да намери Софѝя и да я накара да изпие отровната отвара, която щеше да погуби всичко добро в нея. Ако девойката беше обикновен човек, това щеше да я убие, но тъй като тя бе безсмъртна, щеше да я ядоса и да я накара да извърши най-ужасното престъпление – да убие.
Всъщност, планът на старата магьосница, не беше заради бъдещето на Софѝя. Тя беше уморена от живота и искаше да се избави от мъките си. Гузната ѝ съвест я измъчваше всяка нощ, а кошмарите в които дъщеря ѝ си отмъщаваше, нямаха край. Знаеше, че не можеше да умре случайно… трябваше да я убие по-силна от нея магьосница, а такава трудно се намираше. Старата вещица бе намерила начин да удвои и утрои силите си и само Софѝя можеше да я победи. Тя притежаваше сила, която никога повече нямаше да се концентрира в един човек, което я правеше единствена и най-добра. След като планът беше готов, оставаше само да намери внучка си и да я принуди да я убие. Заради това уви около себе си черно наметало с качулка и излезе.
Луната бавно започна да избледнява. Небето изсветля до сиво-синьо и звездите изчезнаха. Светулките се превърнаха в звезден прашец, а Софѝя, се бе отпуснала, притворила клепачите си в сладък сън. С изтичането на нощта, се сложи края на злодеянията на баба ѝ, но това далеч не означаваше, че щеше да бъде краят. Тя бе твърдо решена да се погуби и щеше да го направи независимо от всичко и всички.
Докато денят започваше за едни, то за други, това бе края на нощта. Съществата, пригодени към мрака се прибираха в дупките си и се приготвяха за сън… сън, който щеше да ги предпази от безжалостните лъчи на слънцето. Александър бе един от тях… красив младеж, притежаващ бързина, сила, ум и ловкост. Най-силен сред силните, най-умен сред умните, най-бърз сред бързите… единствен по рода си.