Кървавата луна

[Зоя]

Момичета,извинявам се,че чак сега пускам следващата глава,но през последните дни имах доста работа,а си ходихме и до село.Извинявам се много и за да се реванширам за чакането, ще ви пусна и петата глава.

4. Нощ в гората

Нощта настъпваше със сигурни стъпки над света. Слънцето събираше последните лъчи и се подготвяше за заслужената си почивка. Луната вземаше превес във вечната си борба за надмощие и изгряваше върху все още светлия небосвод. Вечерницата заблестя и това бе първия сигурен признак, че нощта бе настъпила. Температурата на въздуха спадна рязко, след като нямаше кой да я поддържа и вятърът се освободи от дневния си плен. Завъртя се яростно из клоните на дърветата и започна да свисти около листата. Брулеше безмилостно, на ляво, на дясно, след което обираше падналите си завоевания (листата) и танцуваше с тях.
Софѝя стоеше притихнала, забола глава в колената си и си почиваше. През последните седмици правеше само това. Събираше силите си, за срещата с Него. Не знаеше нищо друго, освен това, че запознанството им щеше да бъде съдбоносно. Кой точно беше Той? Как изглеждаше? Никой не знаеше. Никой не го бе виждал. Всички знаеха само това, че девойката скоро щеше да посрещне съдбата си.
Лек ветрец я извади от унеса ѝ и тя вдигна глава. Огледа се и тогава съзря небето. Остана като в транс от гледката. В сравнение с другите нощи, сега звездния небосклон беше по-хубав от всякога. Луната бе изтъняла след поредното си прераждане и в момента приличаше на златен сърп. Около нея блестяха звезди, приличащи на пламъци. Те бяха осеяли черното, като катран небе и очертаваха различни форми. Софѝя притаи дъх и се изправи. Нощните разходки винаги я бяха успокоявали и изпълвали с енергия.Тя пристъпи към непрогледната вътрешност на гората. Да бродят там през нощта, се страхуваха дори всяващите ужас нощни създания, но за нея нямаше проблем. Тя бе най-страшния кошмар, в света на свръхестествените. Никой не можеше да я нарани, освен властващите, но това нямаше да се случи, защото тя бе една от наследниците им.
С бавни, но сигурни крачки, Софѝя стигна до необитаваната част на гората. Тъмнината бе прекалено голяма, заради това тя махна леко с ръка и след миг я наобиколиха стотици малки светулки. Едно от нещата, които харесваше в магията бе това, че нямаше невъзможни неща. Искаше спокойствие, тогава света замлъкваше и ѝ даваше нужното… нуждаеше се от светлина, тогава слънцето започваше да грее по-силно… искаше тъмнина, тогава деня се сменяше с нощ. Тя се усмихна на есенните светулки, които щяха да изчезнат така, както се бяха появили, след проблясването на първите утринни лъчи и се настани удобно върху меката трева:
- Танцувайте, деца мои. – каза с божествения си глас и представлението започна.
През това време бабата на Софѝя кроеше пъклени планове в къщата им, в светлата част на гората. Тя искаше да накара злото в душата на девойката да излезе наяве. Старата вещица бе забъркала смес от отровни отвари за да я поквари. Тя бе твърдо решена да погуби добрата Софѝя и да възкреси лошата.
Въпреки нечистата си душа, старата магьосница притежаваше голяма външна красота. Тя се предаваше от поколение на поколение и се характеризираше с гъста и черна коса и по-тъмни от нощта очи. Тялото на жената бе слабо, с перфектни женски форми, но лицето ѝ се бе съсухрило. И как иначе, след всичката жлъч, която бе излязла и все още излизаше от нея?
Нищо неподозиращата Софѝя все още се забавляваше, макар че знаеше, че наближава полунощ, а тогава магията бе в зенита на силите си. Познаваше много добре и баба си и знаеше, че тя бе намислила нещо. Не се предаваше никога и щом бе решила да направи нещо, го изпълняваше. Единствената възможност да я разубеди, бе да я убие, но тя нямаше да стори никога. Добротата в душата на девойката бе повече от злото в сърцето на баба ѝ. Софѝя знаеше, че жената отгледала я от бебе, трябваше първо да я намери за да я нарани, заради това, спокойствието озарило нежната ѝ душа бе пълно. В най-тъмните дебри на гората тя бе в безопасност. В същото време, светулките продължаваха с красивия си танц. Светлите, като искрици телца на нощните насекоми се приближаваха и отдалечаваха… въртяха се в кръг и след това образуваха различни фигури, които радваха Софѝя. Тя бе като малко дете – чиста и непорочна.
В къщата, баба ѝ вече бе готова. Сега оставаше да намери Софѝя и да я накара да изпие отровната отвара, която щеше да погуби всичко добро в нея. Ако девойката беше обикновен човек, това щеше да я убие, но тъй като тя бе безсмъртна, щеше да я ядоса и да я накара да извърши най-ужасното престъпление – да убие.
Всъщност, планът на старата магьосница, не беше заради бъдещето на Софѝя. Тя беше уморена от живота и искаше да се избави от мъките си. Гузната ѝ съвест я измъчваше всяка нощ, а кошмарите в които дъщеря ѝ си отмъщаваше, нямаха край. Знаеше, че не можеше да умре случайно… трябваше да я убие по-силна от нея магьосница, а такава трудно се намираше. Старата вещица бе намерила начин да удвои и утрои силите си и само Софѝя можеше да я победи. Тя притежаваше сила, която никога повече нямаше да се концентрира в един човек, което я правеше единствена и най-добра. След като планът беше готов, оставаше само да намери внучка си и да я принуди да я убие. Заради това уви около себе си черно наметало с качулка и излезе.
Луната бавно започна да избледнява. Небето изсветля до сиво-синьо и звездите изчезнаха. Светулките се превърнаха в звезден прашец, а Софѝя, се бе отпуснала, притворила клепачите си в сладък сън. С изтичането на нощта, се сложи края на злодеянията на баба ѝ, но това далеч не означаваше, че щеше да бъде краят. Тя бе твърдо решена да се погуби и щеше да го направи независимо от всичко и всички.
Докато денят започваше за едни, то за други, това бе края на нощта. Съществата, пригодени към мрака се прибираха в дупките си и се приготвяха за сън… сън, който щеше да ги предпази от безжалостните лъчи на слънцето. Александър бе един от тях… красив младеж, притежаващ бързина, сила, ум и ловкост. Най-силен сред силните, най-умен сред умните, най-бърз сред бързите… единствен по рода си.

[Зоя]

5. Самотният ловец

Нощта е страшна, когато е самотна, а денят е безгрижен, независимо от всичко. Той защитава със светлината и горещината на блестящото Слънце, докато Луната и звездите разобличават. Когато желаеш смърт, то нощта е твоето време. Тя дава прикритието на мрака и леденото докосване на страха.
Александър бе израснал сред такива хора… жестоки, криещи се от светлината, заради черните си души и излизащи само нощем. С времето бе станал един от тях, но съдбата му бе предначертала друг път, по който да върви. Една нощ загуби контрол над себе си и ситуацията и получи за награда желание… желание за болка, за мъст… за кръв. Всичко в него крещеше само „КРЪВ!”, „КРЪВ!” , „КРЪВ!” , а желанието да убива нямаше край.
Когато го превърнаха в едно от онези кръвосмучещи, ужасяващи същества, беше яростен. Искаше да убие създателя си, да сложи край на безсмисленото му съществуване и да унищожи изрода в себе си, но щом вкуси всичките предимства, нямаше как да устои на изкушението. Невероятната сила, „острия” като бръснач ум, бързината… всичко това си заслужаваше. Имаше и няколко недостатъка, но какво са ужасния чесън, задължителния сън през деня и болезнените колове в сърцето, когато можеше да прави каквото си поиска?
Заедно с бързината, силата и ума, получи и още един „подарък ”… дарба, която беше най-голямото му проклятие. Всеки, различаващ се от неговия вампирски вид, в който се влюбваше, беше обречен на смърт. Преди да разбере това, уби първата си и единствена любов, както и приятелката, който бе готова на всичко за него. Сякаш за да го довърши, след няколко години откри, че можеше да връща мъртвите си врагове от отвъдното. Какъв ужас… убиваше тези, които обичаше и съживяваше тези, които мразеше. За да предотврати целия този фарс, просто се затвори в себе си. Докато съществата от неговия вид се забавляваха, той си стоеше вкъщи, с книга в ръка, ядейки кърваво месо.
Когато спадаш към обществото на неживите, времето няма значение. То е разтегливо понятие, без смисъл. На кого му е притрябвало да следи часовете, дните… вековете, когато е безсмъртен? Александър свикваше с тази мисъл, повече от петстотин години и отдавна бе преодолял онова нестихващо щастие, че щеше да съществува безсрочно. Той мразеше звяра в себе си и се опитваше да го контролира, но изгарящата болка в гърлото му утихваше само когато, ледените му устни докоснеха топлата човешка плът. Горещата кръв, потичаща по отдавна изстиналото му тяло, стопляше вледененото сърце и преизпълваше празните му вени с живот. За дългото си съществуване бе убил нищожно малко хора, в сравнение с „връстниците” си, но това го изгаряше от вътре. Бе прекалено добър, въпреки природата си и се самонаказваше заради слабостта си. Изолираше се и не се примиряваше.
Справяше се добре с животинската си същност, докато създателят му не реши да го посети и да му разясни „вампирските закони”.
- Доста време мина от последната ни среща, дете мое. – каза с дълбокия си глас вековното същество
- Не са ми притрябвали бащинската ти обич и наставления, Игор. – изгледа го гневно Александър.
- Не съм тук по собствена воля. – присви очи. – Кралицата иска да се срещнете… лично. – подчерта думата, за да ѝ придаде още по-голяма важност.
- Не благодаря. – каза Александър.
- Ти май не разбираш, какво значи това, че Нейно Величество ти позволява да я видиш лично. Много са малко тези, които са имали тази възможност.
- О, моля те. Няма вампир на тази земя, който да не Я е виждал. Още повече, че Тя е най-важната. Ако не ме лъже паметта, стоиш доста навътре в задника ѝ. Не ти ли писва? Подишай малко чист въздух. – заяде се.
- Това не е покана! – извика ядосано Игор. – Нейните желания са заповед за всички ни. Знае много и изглежда, че по някаква странна случайност, си привлякъл вниманието ѝ. – Игор се настани на един от прашните столове в голямата къща. Тя бе доста стара, но докато живееха хора в нея, представляваше имение достойно за завист. Огромна градина, засадена с благоуханни цветя, обградени от целогодишно зелени храсти. В средата имаше малък фонтан, в който през лятото се къпеха врабчетата. Вековни дървета извисяваха клони към небето и пазеха стаите от жаркото слънце, а висока ограда, боядисана в бяло, предпазваше сградата от любопитните хорски погледи. Всичко в къщата си имаше ред, винаги бе подредено, а помещенията се къпеха денем в слънчевите лъчи, а нощем в лунното сияние. Сега, красивата градина с благоуханните цветя и вечнозелените храсти бе обрасла с бодливи бурени. По вековните дървета се беше увил бръшлян, смучещ жизнените им сили,а стаите тънеха в прах. Заради множеството паяжини по прозорците, слънчевите лъчи едва си проправяха път и всичко изглеждаше мрачно. Мебелите, все още стояха завити с бели чаршафи и само един единствен стол, с мека облицовка, бе отвит. Пода бе надраскан, а килимите бяха на дупки и изглеждаха посивели, след всичките тези години, през които тънеха в забрава. Имението достойно някога за завист, отдавна бе изчезнало и сега на негово място стоеше злокобна сграда, станала дом на един не мъртъв… безсмъртен и самотен вампир, мразещ себе си и съществата от своя вид.
- Тогава предполагам, че Кралицата няма да е доволна от искрените ми извинения, които ти Игор, ще ѝ предадеш.
- Нима? И каква е великата причина, която ще изтъкнеш? Да не би да свършат животинската кръв и месото, с които се храниш? Или ще изчезнат книгите, които четеш? Колко прочете? Стотици, хиляди? Има ли книга, която да не си държал в ръцете си? Не е за вярване, че ще го кажа, но си жалък… преди да те превърна, усетих невероятния потенциал, който притежаваше, но сега… ти си само едно жалко подобие на вампир. – Александър не каза нищо, просто го гледаше, присвил очите си. – Толкова столетия, Александър… толкова време. Дадох ти сила, която хората само мечтаят да притежават, а ти какво правиш? Самоунищожаваш се, само и само, за да се доближиш до толкова любимите ти хора… Нима искаш да си едно нищо?
- Аз в момента съм нищо. – кресна Александър, сочейки Игор с пръст.
- И всичко това, заради онова човешко момиче. Преодолей я най-после. Минаха петстотин години. За това време, щеше да си се влюбил милиони пъти, но ти не… сам. САМ, на края на света.
- Остави Кòра* на мира. (*от гр. – означава „девойка, дъщеря) – каза през зъби Александър, стискайки ръцете си в юмруци.
- Добре, няма да говоря за нея, но ти, ще се срещнеш с Кралицата и това е заповед. Длъжен си да ми се подчиниш. Кръвта ми тече във твоите вени, а твоята в моите. Не забравяй, че знам във всеки един момент какво изпитваш, дори какво мислиш.
- Жалко, че те мразя толкова много, защото дори и да забия кол в сърцето ти, ще те възкреся. Колко жалко. – Игор не каза нищо. Просто излезе от зле осветената къща и се изгуби в мрака.
Александър не можеше да си намери място. Знаеше че няма как да се възпротиви на заповедта на създателя си, но му се искаше да пропусне запознанството си с Кралицата. Не можеше да си обясни защо е заповядала да го повикат. Най-вероятно беше заради дарбата му. Вампир с толкова голяма сила, беше рядкост, а дарбата на Александър, бе единствена. Той беше търсил навсякъде по света други от неговия вид, със сила обратна на неговата, защото се надяваше да съживи Кòра, но така и не намери. Със всеки изминал век, се бе отчайвал все повече и повече, докато накрая надеждата му не изчезна напълно. Толкова му липсваше… нежното ѝ лице, по детски чистата усмивка, кристалните сини очи и красивия, наподобяващ звън на хиляди камбанки смях, идващ от девическите ѝ устни. Имаше нощи, през които просто стоеше, загледан в покрития с паяжини прозорец на единствената стая, която обитаваше и се опитваше да види образа ѝ в звездите. Мечтаеше да я прегърне, да усети топлото ѝ тяло, с все още не добре оформени женски линии и да помилва нежната ѝ кожа. Нямаше ден, през който да не я сънуваше, застинал в абаносовия си ковчег, заровен на дълбоко в пръстта на градината. Единствения изблик на чувства, който бе проявявал през петте си столетия, бяха алените сълзи, стичащи се бавно от отдавна помръкналите му очи. Толкова много се бе обвинявал. Кòра бе единствената, пред която бе разкрил тайната за истинската си същност и няколко секунди по-късно, когато беше осъзнал колко много я обича, тя бе затворила завинаги клепачите си, отпускайки се бездиханна в ръцете му, точно преди да е успяла и тя да му каже 2-те паметни думички, разкриващи чувствата ѝ. Онази кошмарна нощ се повтаряше ден след ден, нощ след нощ в мислите му. Не можеше да си го прости, не можеше да го преодолее… тя бе неговия живот, а смъртта ѝ беше най-голямото му наказание, защото заедно с нея, си бяха отишли мечтите, щастливите мигове и желанието му за живот.
Той обикаляше безцелно из стаите и плачеше. Ронеше горчиви, кървави сълзи за момичето на мечтите си… неговия подарък, избраницата на сърцето, душата и цялото му същество. Какво ли не беше мислил да направи. Дори се бе опитал да я намрази, да се обрече на безсрочно съществуване на страна от нея, но да я вижда, че е жива и че се усмихва… но и това не бе помогнало. Сърцето му винаги му беше напомняло на кого принадлежеше и дума, като „омраза”, бе невъзможна да се изрече, дори помисли, следвана от името „Кòра”.
Нямаше какво друго да направи, освен да се подчини на създателя си и да се срещне с Кралицата. Може би Тя знаеше начин да съживи единствената причина, той да съществува все още… може би точно заради това го бе повикала при себе си… за да му помогне… на него, на самотното дърво със закърнели корени… на него, птицата с отрязани крили… на него, окаяника на съдбата, наказан просто да съществува.