5. Самотният ловец

Нощта е страшна, когато е самотна, а денят е безгрижен, независимо от всичко. Той защитава със светлината и горещината на блестящото Слънце, докато Луната и звездите разобличават. Когато желаеш смърт, то нощта е твоето време. Тя дава прикритието на мрака и леденото докосване на страха.
Александър бе израснал сред такива хора… жестоки, криещи се от светлината, заради черните си души и излизащи само нощем. С времето бе станал един от тях, но съдбата му бе предначертала друг път, по който да върви. Една нощ загуби контрол над себе си и ситуацията и получи за награда желание… желание за болка, за мъст… за кръв. Всичко в него крещеше само „КРЪВ!”, „КРЪВ!” , „КРЪВ!” , а желанието да убива нямаше край.
Когато го превърнаха в едно от онези кръвосмучещи, ужасяващи същества, беше яростен. Искаше да убие създателя си, да сложи край на безсмисленото му съществуване и да унищожи изрода в себе си, но щом вкуси всичките предимства, нямаше как да устои на изкушението. Невероятната сила, „острия” като бръснач ум, бързината… всичко това си заслужаваше. Имаше и няколко недостатъка, но какво са ужасния чесън, задължителния сън през деня и болезнените колове в сърцето, когато можеше да прави каквото си поиска?
Заедно с бързината, силата и ума, получи и още един „подарък ”… дарба, която беше най-голямото му проклятие. Всеки, различаващ се от неговия вампирски вид, в който се влюбваше, беше обречен на смърт. Преди да разбере това, уби първата си и единствена любов, както и приятелката, който бе готова на всичко за него. Сякаш за да го довърши, след няколко години откри, че можеше да връща мъртвите си врагове от отвъдното. Какъв ужас… убиваше тези, които обичаше и съживяваше тези, които мразеше. За да предотврати целия този фарс, просто се затвори в себе си. Докато съществата от неговия вид се забавляваха, той си стоеше вкъщи, с книга в ръка, ядейки кърваво месо.
Когато спадаш към обществото на неживите, времето няма значение. То е разтегливо понятие, без смисъл. На кого му е притрябвало да следи часовете, дните… вековете, когато е безсмъртен? Александър свикваше с тази мисъл, повече от петстотин години и отдавна бе преодолял онова нестихващо щастие, че щеше да съществува безсрочно. Той мразеше звяра в себе си и се опитваше да го контролира, но изгарящата болка в гърлото му утихваше само когато, ледените му устни докоснеха топлата човешка плът. Горещата кръв, потичаща по отдавна изстиналото му тяло, стопляше вледененото сърце и преизпълваше празните му вени с живот. За дългото си съществуване бе убил нищожно малко хора, в сравнение с „връстниците” си, но това го изгаряше от вътре. Бе прекалено добър, въпреки природата си и се самонаказваше заради слабостта си. Изолираше се и не се примиряваше.
Справяше се добре с животинската си същност, докато създателят му не реши да го посети и да му разясни „вампирските закони”.
- Доста време мина от последната ни среща, дете мое. – каза с дълбокия си глас вековното същество
- Не са ми притрябвали бащинската ти обич и наставления, Игор. – изгледа го гневно Александър.
- Не съм тук по собствена воля. – присви очи. – Кралицата иска да се срещнете… лично. – подчерта думата, за да ѝ придаде още по-голяма важност.
- Не благодаря. – каза Александър.
- Ти май не разбираш, какво значи това, че Нейно Величество ти позволява да я видиш лично. Много са малко тези, които са имали тази възможност.
- О, моля те. Няма вампир на тази земя, който да не Я е виждал. Още повече, че Тя е най-важната. Ако не ме лъже паметта, стоиш доста навътре в задника ѝ. Не ти ли писва? Подишай малко чист въздух. – заяде се.
- Това не е покана! – извика ядосано Игор. – Нейните желания са заповед за всички ни. Знае много и изглежда, че по някаква странна случайност, си привлякъл вниманието ѝ. – Игор се настани на един от прашните столове в голямата къща. Тя бе доста стара, но докато живееха хора в нея, представляваше имение достойно за завист. Огромна градина, засадена с благоуханни цветя, обградени от целогодишно зелени храсти. В средата имаше малък фонтан, в който през лятото се къпеха врабчетата. Вековни дървета извисяваха клони към небето и пазеха стаите от жаркото слънце, а висока ограда, боядисана в бяло, предпазваше сградата от любопитните хорски погледи. Всичко в къщата си имаше ред, винаги бе подредено, а помещенията се къпеха денем в слънчевите лъчи, а нощем в лунното сияние. Сега, красивата градина с благоуханните цветя и вечнозелените храсти бе обрасла с бодливи бурени. По вековните дървета се беше увил бръшлян, смучещ жизнените им сили,а стаите тънеха в прах. Заради множеството паяжини по прозорците, слънчевите лъчи едва си проправяха път и всичко изглеждаше мрачно. Мебелите, все още стояха завити с бели чаршафи и само един единствен стол, с мека облицовка, бе отвит. Пода бе надраскан, а килимите бяха на дупки и изглеждаха посивели, след всичките тези години, през които тънеха в забрава. Имението достойно някога за завист, отдавна бе изчезнало и сега на негово място стоеше злокобна сграда, станала дом на един не мъртъв… безсмъртен и самотен вампир, мразещ себе си и съществата от своя вид.
- Тогава предполагам, че Кралицата няма да е доволна от искрените ми извинения, които ти Игор, ще ѝ предадеш.
- Нима? И каква е великата причина, която ще изтъкнеш? Да не би да свършат животинската кръв и месото, с които се храниш? Или ще изчезнат книгите, които четеш? Колко прочете? Стотици, хиляди? Има ли книга, която да не си държал в ръцете си? Не е за вярване, че ще го кажа, но си жалък… преди да те превърна, усетих невероятния потенциал, който притежаваше, но сега… ти си само едно жалко подобие на вампир. – Александър не каза нищо, просто го гледаше, присвил очите си. – Толкова столетия, Александър… толкова време. Дадох ти сила, която хората само мечтаят да притежават, а ти какво правиш? Самоунищожаваш се, само и само, за да се доближиш до толкова любимите ти хора… Нима искаш да си едно нищо?
- Аз в момента съм нищо. – кресна Александър, сочейки Игор с пръст.
- И всичко това, заради онова човешко момиче. Преодолей я най-после. Минаха петстотин години. За това време, щеше да си се влюбил милиони пъти, но ти не… сам. САМ, на края на света.
- Остави Кòра* на мира. (*от гр. – означава „девойка, дъщеря) – каза през зъби Александър, стискайки ръцете си в юмруци.
- Добре, няма да говоря за нея, но ти, ще се срещнеш с Кралицата и това е заповед. Длъжен си да ми се подчиниш. Кръвта ми тече във твоите вени, а твоята в моите. Не забравяй, че знам във всеки един момент какво изпитваш, дори какво мислиш.
- Жалко, че те мразя толкова много, защото дори и да забия кол в сърцето ти, ще те възкреся. Колко жалко. – Игор не каза нищо. Просто излезе от зле осветената къща и се изгуби в мрака.
Александър не можеше да си намери място. Знаеше че няма как да се възпротиви на заповедта на създателя си, но му се искаше да пропусне запознанството си с Кралицата. Не можеше да си обясни защо е заповядала да го повикат. Най-вероятно беше заради дарбата му. Вампир с толкова голяма сила, беше рядкост, а дарбата на Александър, бе единствена. Той беше търсил навсякъде по света други от неговия вид, със сила обратна на неговата, защото се надяваше да съживи Кòра, но така и не намери. Със всеки изминал век, се бе отчайвал все повече и повече, докато накрая надеждата му не изчезна напълно. Толкова му липсваше… нежното ѝ лице, по детски чистата усмивка, кристалните сини очи и красивия, наподобяващ звън на хиляди камбанки смях, идващ от девическите ѝ устни. Имаше нощи, през които просто стоеше, загледан в покрития с паяжини прозорец на единствената стая, която обитаваше и се опитваше да види образа ѝ в звездите. Мечтаеше да я прегърне, да усети топлото ѝ тяло, с все още не добре оформени женски линии и да помилва нежната ѝ кожа. Нямаше ден, през който да не я сънуваше, застинал в абаносовия си ковчег, заровен на дълбоко в пръстта на градината. Единствения изблик на чувства, който бе проявявал през петте си столетия, бяха алените сълзи, стичащи се бавно от отдавна помръкналите му очи. Толкова много се бе обвинявал. Кòра бе единствената, пред която бе разкрил тайната за истинската си същност и няколко секунди по-късно, когато беше осъзнал колко много я обича, тя бе затворила завинаги клепачите си, отпускайки се бездиханна в ръцете му, точно преди да е успяла и тя да му каже 2-те паметни думички, разкриващи чувствата ѝ. Онази кошмарна нощ се повтаряше ден след ден, нощ след нощ в мислите му. Не можеше да си го прости, не можеше да го преодолее… тя бе неговия живот, а смъртта ѝ беше най-голямото му наказание, защото заедно с нея, си бяха отишли мечтите, щастливите мигове и желанието му за живот.
Той обикаляше безцелно из стаите и плачеше. Ронеше горчиви, кървави сълзи за момичето на мечтите си… неговия подарък, избраницата на сърцето, душата и цялото му същество. Какво ли не беше мислил да направи. Дори се бе опитал да я намрази, да се обрече на безсрочно съществуване на страна от нея, но да я вижда, че е жива и че се усмихва… но и това не бе помогнало. Сърцето му винаги му беше напомняло на кого принадлежеше и дума, като „омраза”, бе невъзможна да се изрече, дори помисли, следвана от името „Кòра”.
Нямаше какво друго да направи, освен да се подчини на създателя си и да се срещне с Кралицата. Може би Тя знаеше начин да съживи единствената причина, той да съществува все още… може би точно заради това го бе повикала при себе си… за да му помогне… на него, на самотното дърво със закърнели корени… на него, птицата с отрязани крили… на него, окаяника на съдбата, наказан просто да съществува.